Цветен кръговрат
Слънцето се показа иззад хълма и събуди първо розите, после погали хризантемите, далиите, здравеца и най-накрая се обади и на тревата. Градината беше изключително красива. Розите бяха червени, жълти и бели, дъхави, големи и много ярко оцветени. Хризантемите и далиите бяха обагрени в ярки цветове. Тревата винаги беше свежа, зелена и буйна. Всеки, който минаваше покрай градината се удивляваше от красотата й. И затова не беше чудно, че слънцето обичаше да се застоява над градината и да си приказва с обитателите й. Розите протягаха дръжки и цветове, за да събират слънчевата енергия, а и по този начин си представяха, че почти стигат небето.
Всеки следобед собственикът на градината - бай Танас пристигаше. Те много му се радваха, защото той ги милваше, говореше им и даже им пееше. Понякога дори танцуваше и казваше на розите, че те са му дамите. А какъв купон ставаше с маркуча! Освен, че поливаше корените им, той ги къпеше и имитираше благодатен дъжд. Когато си тръгваше на свечеряване всяка вечер отрязваше няколко стръка за неговата любима Танаса. Тя беше прекрасна, красива и винаги усмихната. Обожаваше розите, но харесваше всички цветя и беше щастлива, че бай Танас обожава цветята и се грижи с такава любов за тях.
Да, но ето че един ден слънцето се успа и излезе по-късно от дома си. Всички цветя се бяха събудили и се чудиха какво става със Слънчо. Когато той се показа бяха щастливи и му се усмихнаха още по-широко и забравиха за закъснението. На следващите сутрини пак се повтори закъснението, а и стана по-хладно. Слънцето като, че ли не ги обичаше толкова много. Цветята се притесниха и започнаха да клюмат, не бяха толкова щастливи и свежи. И дойде ден, в който Танаса за първи път остана без цветя. Просто всички рози бяха много омърлушени, далиите - увяхнали и само тревата все още се държеше. В градината се носеше една дума – есен. Тя им звучеше прокобно, жестоко и ги караше все повече да клюмват.
Откъде да знаят милите цветя, че след пролетта и лятото е ред на есента и зимата, за да могат пак напролет да покажат своята красота и премяна. И слънцето пак ще грее по-силно, и бай Танас пак ще танцува с тях….
Ако може някак да прескачаме зимата и цветята да не изчезват щеше да е много добре.
Липсват ми през тези месеци.
Вили, много ми харесва това, което си написала. Размечтах се за такава градинка и за бай Танас, де (ама това е по следващата тема
)
Мариана, ако прескачахме зимата, нямаше да ни радва чак толкоз пролетта.
като каза бай Танас, се сетих за онзи от филмчето „бай Танас е само лой и мас“ …
Вили, много е красиво! Потопи ме в една дъхава, шарена, коприненомека градина-мисъл …
( ша ма проща’ати за пръвото изричении, ‘ма ни са сдържах вубще)
Е, де! Да не ти припомня мистър мускул…
И аз не обичам зимата, ама без нея е истина, че пролетта нямаше да ни е така жадувана, чакана и любима. Е, сега сме в разгара на лятото и да се радваме на слънцето, жегата, тънките дрехи и на всякакви прекрасни цветя!
Е, май тази тема беше по благодатна в зимния сезон. Така щяхме да се размечтаем за цветя, приятели…., че нямаше да ни стряска мистър мускул…
Eeeeeee, това младото все гледа да жилне на тема възраст и да се изтъкне колко е младо и зелено!
Май трябва да се съберем дружно и песионерски да покажем на младите мускули, прасци и юмруци…. 
А, той като гледам много ви е стреснал мистър мускул… Дали да не опитам с мадам гьостерица?
Вили, Вили, Вили, старо (
) Вили, тъй като не цитирах филма, за да не се изложа, но ще предположа, че беше „Войната на таралежите“, ще кажа, че под ‘младенците’ имам предвид децата от филма, които правеха мръсно на бай Танас 
като му бяха сложили една такава табела пред магазина и съвсем не съм имала предвид мене като младенец 
ама, стар негонен бяга’ кво друго да кажа 
a, колкото до поговоrката, съвсем не е моя измислица, а притча от Библията … кой сега е стар, а
Вили, толкова красива картина си описала! И Джулай морнинг е точното време да я публикувате!
Хайде да не зачекваме темата за възрастта, че ние жените с тези три възрасти (на колкото изглеждаме, на колкото сме и на колкото казваме, че сме) здраво ще се „опетлаем“.
Хайде сега, зимата та зимата! Я попитайте карибките какво мислят за зимата…
Деничеро, „Таралежите се раждат без бодли“ е филмът. Бай Танас се беше провинил в прибирането на една футболна топка, май… не си спомням със сигурност.
Карибки, какво мислите за зимата? 
Графе, всички четем с удоволствие разказите на карибките!
И на на едно коте, Астилар- Венци се казва котето…
Пък подстрекаваха и с: „Видиш ли бай Танас, подпали го с газ“
Обожавам го този филм
Казвам аз, че е трябвало да се родя в друг климатичен пояс, ама на… тук съм. И си мечтая за време без сняг, студ, липсващо слънце и пр. и пр.
Искам да живея на Карибите и да ми пращат колети със сняг. 
Готино е винаги със слънце и топлина – нали карибки! 
Жени, за келявото коте говориш.
Помня, помняяяя. 
„Всичко е толкова лесно и просто!
Чудно, защо и кога, толкова сложен
и пълен с въпроси някои правят света?
Всичко е точно на своето място -
рибите си летят, тревата се смее,
в локвите бясно бързи флоти вървят.
А някои нарочно объркват нещата,
мислят, че нашега правиме точно такава играта
и разбъркват света.“
Цитирам по памет.
Ето, на, щях да се изложа
но, все за таралежи иде реч, нали 
Мари, ако беше родена в друг пояс, немаше да ни има нас, не тъгувай чак толкова
Чудна памет, астилар, чудна!
НЕЕЕЕЕЕ! Хич не е готино само със слънце и жега, жегаа, жегаааа, жееегааааа, и пак жееееееегааааааааааа! Неееее
( Преди да дойдем и ние така си мислехме. Даже се отказахме от Чили, защото там климата е както в България, а ние искахме на топло! Като тръгвахме от България беше края на октомври, беше хванал един студ, малееее… Няма никога да забравя последното пътуване от Добрич (защото ние сме добричлийки) с нощния влак за София! Неотоплен! СТУУУУУУУД! Цяла нощ не можахме да мигнем, извадихме всичко възможно от багажа, което ставаше за завиване, прозорците и вратите на купето не се затварят и отвън влиза един вятър, който направо жестоко реже, носове, пръсти, крака – всичко безчувствено и отдавна замръзено… (Разказа за това последно пътуване е твърде дълъг и може друг път да го разкажа.) Това явно беше за да помним, какво сме оставили и винаги да поддържаме една представичка за студ… Макар че реално вече не можем да си спомним самия студ, а само влака, сините пръсти, как стоим усукани с всичко, как ни тракат зъбите… Но какво е усещането на студа…? Сега си мислим че е студено, когато е под 25 градуса. Вече правим и разлика в сезона – и тук има „зима“ 
) . Все пак ако можеш да дишаш, ако не се потиш денонощно, ако нощем можеш да се завиеш с чаршаф – е определено е зима! „Зимата“ тук дори ходят с ботуши!!! Съвсем сериозно! Особено децата! Задължително ботушки с пухкава кожичка отвътре, особено при специални случаи като карнавал и погребение! 
Това все още не сме успели да го смелим, но явно е вид атракция и всеки иска да има такива ботушки. Дамите задължително с ботуши над коланото… А на горе по бюстие с презрамки 
Ама какво да правят, и на тях им се иска… Повечето от хората нито са виждали, нито могат да си представят снега. А, и си мислят, че в Европа цяла зима всички нито работят, нито ходат на училище, даже не излизат от къщи, защото как е възможно нещо да се прави на такива температури!? Отоплителни печки също не могат да си го представят, ако се опиташ да обясниш че са топлим с печки, те просто не могат да го смелят – как така климатик, ама дето духа топло…?
(… Ех, зима, зима къде си!
А за нас зимата също е детството ни, при баба и дядо в Тошево, навън навява сняг, но стъклата се рисуват приказни картинки от лед, но дадо е запалил парното и то бумти и изпълва всяко кътче на къщата с приятна топлина, ние, четиримата палавници, обличаме шубите, слагаме апреските и излизаме на вън в снега да си правим снежен човек, „снимки“ в снега и да се пързаляме със шейната… Ех, какво изпускат само туканите деца!
А тук вече ни писна от пластмасови „снежни“ човеци (от пластмасови чашки) и изкуствени елхи по Коледа
Ох, станало ужасно дълго! Извинете…
дълго, но приятно романтично носталгично, а кой не ‘обича’ носталгията
Моля, продължете 
Ровейки, за да намеря песничка от филма „Таралежите се раждат без бодли“ намерих друго съкровище. Споделям го с вас и е специален поздрав за карибките!
http://www.youtube.com/watch?v=38PxLD5kVFI&NR=1
Сима, твоя разказ за спомена за студа във влака ме върна годинииииии назад. И аз съм студувала доста пътувайки сутрин рано във влака за Пловдив. Какво течение ставаше в тези влакове! Като слезех от влака навън ми се струваше толкова прекрасно…. Чудна ми се вижда вашата зима, ама сигурно ви е доста хладно. Нормално си е. Когато лятото, пролетта и есента са с температури над 30 градуса – 25 градуса не са шега работа. А ботушите са модни и явно доста екзотични за някои дами! Ех, ние пак ще си въздишаме за лято и само да е лято, но зимата само след някой месец пак ще ни скове и прибере на топло по къщята…
Вили, от къде сте пътували за Пловдив? Да не от Хисаря или Баня? Знам че от Хисаря много хора учеха или работеха в Пловдив и така пътуваха всеки ден. Но това е за нас друг много мил спомен…
А иначе за зимата – всичко го оценяваш само като го загубиш! Сега разказвам носталгично зимни спомени, ама не сме забравили как мразехме зимата
Затова радвайте се на разнообразието, което имате. Само благодарение на зимата се радвате на благодатта на лятото.
Прекрасен е разказът за цветята на Вили.Звучи мило,слънчево, леко.Напомня ми за „Цветята на малката Ида“ на Андерсен.
Но вярвайте ми, приятели, мъчно ми за Sima. Никога не бих заменила нашата зима за вечна пролет и лято.И вечна зима не искам,дори аз. Еднообразието наистина убива. Щастливи сме,че си имаме от всичко по малко. Във всяко отношение,от където и да го погледнете.
Сима, няма значение колко е дълъг разказа ти. Както казва Дени – романтично носталгичен е. Беше ми приятно да го прочета.
Единственият начин да бъда оборена е да поживея само на топло поне една година. Ама, не вервам да ми се случи. 
Затова си оставам върл фен на лятото, топлото и слънцето. 
Зимата мога да я приема, ако вали сняг само по Коледа и температурите не са по-ниски от 15 градуса. 
Ако искаш може да ни го изпратиш по пощата и ще го публикуваме като отделен пост. За нас ще бъде удоволствие да ни гостувате като автори. 
Няма да споря за зимата.
П.П. И аз се присъединявам към желанието да продължиш разказа си.
Сима, страхотно разказвате! (Май за първи път го казвам
) Харесвам разказите ви, защото винаги има повод за размисъл в тях.
Графе, четейки коментара Ви, си мислех, че карибките ще ме опровергаят, а то тъкмо напротив се оказа.
Павка, и аз се сетих за „Цветята на малката Ида“, само за заглавието, картинките от детската ми книжка и гласа на мама изпълнен с нежност, докато ми четеше приказката. Ще побързам да възстановя спомените си и за останалото.
Oх, не знам за зимата, но откакто разгледах сайта за Карибските острови и емиграцията там, в къщи лайт мотива е „Колко му е един испански да научим!“ и в главите ни се въртят картини изпълнени с тропическа екзотика… Въпреки, че осъзнавам колко трудно ще понеса климата, написаното за ритъма на живот, ниската престъпност и поощряването на дребния бизнес, ми звучи като райско кътче. А и шляпуркането на вълни винаги ме е успокоявало. (въздъх!)
Сима, пътувах от Сливен за Пловдив като студентка. Първите 2-3 години нямаше директен автобус, но пък имаше директен влак. Не се пътуваше много, само около 3 и1/2 часа. Но часа на тръгване на влака беше убийствен – 5, 5 и нещо(вече съм забравила) и ако през есенно-зимния сезон нещо не работеше парното е подобен спомена ми на твоя. Разликата е, че аз си знаех и винаги съм имала в повечко дрешки.
Определено ако имаме само пролет/лято ще ни е скучно. Но и аз се присъединявам към Мари, че не е лошо да си мечтаем и да поживеем поне годинка във вечно лято….
Аз търсих преди време „Цветята на малката Ида“, но не успях да я открия. Дори знам, че я има някъде из къщи, но къде е подредена…
Сима, и аз ще чакам нови разкази!
Амиии… малко се притеснявам дали нашите разкази няма да са малко „встрани от темата“ а и дали е интересно… За съжалание емигрантски разкази в България можеш да слушаш повече отколкото ти се иска – всеки има роднина в чужбина, а ние не сме нещо по-различно, просто избрахме по-необичайна дестинация. Но както се казва: „Като ти дават – яж, като те гонят – беж!“
Затова, като сте имали неблагоразумието да ни поканите, сега като си отворим големите усти, ще видите вие! 
Щегувам се! Дайте имейл, ще напишем нещо, а ако решите, че е интересно го публикувайте, или всички, на които им е интересно, може да си го препатят и прочетат (предполагам, че си имате имейлите). Графът ни агитераше да си направим блог, ама… нали сме „карибки“ ни мързииииии като тукашните! 
Сима, в градинката няма определена „тема“. Тема е това, което ни е на сърцето, на ума и устата. И ако прочетеш коментари от началото ще видиш, че на всички ни е интересно. А и малко трудно ще ни уплашиш с големи усти – конкуренцията в тази сфера тук е голяма.
Отивам да ти пиша писмо. 
Мари, да не вземеш да измислиш нещо сложно. В градинката ми е толкова удобно и спокойно да си чета.В градинката, в градинката, моляяяяя!
Знаех си аз!
Разбира се, че тук ще ги публикуваме, Павка!
А ти не искаш ли да напишеш нещо? 
Пишех навремето, Мари. Сега…не знам, май повече чета.
Никога не е късно пак да започнеш, Павка.
ейййййййй … на чат го обърнахте тука … за малко да не ви остави човек и развързахте езиците веднага … пенсии с пенсии такива …
Ей, ма тая младеж не ни остава да си побъбрим малко… Ей, че нахални тия младите! Не ни оставят да се радваме….