За нас
По години съм пенсионерка, по дух – пионерка. 
Искаш, не искаш позачудваш се кат’ ме видиш. Спираш за секунди, но оставаш за години-запленен завинаги от мен. 
Язе от бастуните съм най-бастун… Ако искаш нечко да ми рекниш, бая ша требе да ми обясняваш…
Сред лудото пенсионерско войнство в Градинката 
, май на мен се пада да отсрамя пионерите.
Аз съм: ухилена, приказлива, по-скоро реалист, според мен си – луда, според майка ми – просто твърде нормална , обичаща да обича, да бъде обичана и да раздава усмивки. 
Аз съм Калина. Блондинка! Винаги усмихната и позитивно настроена. Добричка (е, така поне казват, ама не питайте сина ми ). Но не и рано сутрин преди кафето. Невероятното спокойствие, докато някой не ме нацели по мазола. Обожаваща истинските си приятели. Обичаща добрите хора.
Може би вече не съм Кекла… но със сигурност съм пиклова… умея да се напикавам в гащите все още и учудващо добре ги намокрам… тва е така, щото още много гола вода имам да изпия. Също съм Кекланка – достолепна мома – стара, но оставила поколение след себе си… и умея да намирам жълти сърчица в кварталните градинки.
Мариана, Мари, Ана, Марианка – отговарям на сичките тез’ имена. И йощ съм огън и лед.
Кат’ ме видите ухилена до уши, а очите блескат хитро и закачливо, и ходя сякаш летя, значи съм огън.
А кат’ свия вежди, ей така… и те гледам с лекинко присвити очи, да знаиш, че те меря – отвсякъде и всякак. А кат’ се замисля – ни мъ закачай. То мисленето си е трудна работа. Особено за нас блондинките. Та, ей тогаз съм лед.
Иначе съм сговорчива и игрива пенсионерка. Най обичам сладката приказка и да тропкам хорца. А най мразим да чекам. Щото аз искам сичкото, тука и сега, веднагически.
Будна представителка на пенсионерското войнство в квартала и видна радетелка за каузите: „Тез’ калпазани да не обират сливите докат’ са още зелени“ и „Туй младите момичета хептен срама нямат – да си показват голите крака пред целия град“. Има собствен апарат за кръвно и мери кръвното на комшийките срещу дребни услуги. След клюките най мрази да е пропуснала нещо, дет’ е станало в махалата.
Мъж ми от нивата, ей ся кат съ прибра
ми речи мило: „Виж съ, мъ уфса!
Залезе слънцето и вече нощ е,
а ти в Градинката пасеш си още.
Ила сега и сипи ми ракия,
ила ма, кротко, няма да тъ бия.
И стига с тая клюка, хорска сплетка!
Въри ду мен, метни си таз жилетка.“
И щото пак зябрайх…. та пак съ върнах да дубавя,
че мене с думи ич мъ няма да боравя,
и ич не знам какво да ви разправя,
но вчесана, с изгладена жилетка
и с бурен смях се вплитам в тая плетка.
Надявам се, че мойта прустотия,
ни шъ въ метне в „Ай, ни сме от тия!“
Избега ми последният куплет,
мъ шъ съ върна, га му дойде ред.
Абре музикантки сладки,
кеф ми прайте, ей! Ша знайте!
Ще се върна да припея,
само мъничко да се освестя,
от ващта чародея
Добре дошла, Светле! Удоволствие е да те видя сред нас.
Ше чекам да вида твойта муза. Че на нас в последно време ни се падат едни…